Поглеждам в очите й и… виждам себе си.
Когато слагам вечер детето си да спи, поглеждам баща му и се питам дали ще се превърне в същия прекрасен човек, ще заприлича ли на него, или ще останат само сините очи. Моля се Господ да ни даде сили и да ни помага да възпитамедобро дете. Всъщност едва ли има родител, който да не таи надежда и да не възлага големи мечти на своята рожба. В крайна сметка винаги си казваш, че е най-важно да е жив и здрав, но тайно си представяш колко велико ще е твоето дете. И това е добре, защото именно мечтите са подаръците, които правим сами на себе си… и живеем с тях щастливо.
Животът обаче е един вечен кръговрат и ние носим в себе си онази частица от своите родители, която, колкото и да сме различни, ни прави копия на самите тях. Мисля за майка си – спомням си я, когато бях малко дете колко грижовна беше, после в тинейджърските си години как бдеше над мен и днес – колко мъдра, всеотдайна и добра, макар и прекалено бъбрива понякога, е сега… и разбирам, че сенките ни бавно ще се слеят и удивително ще напомням на нея. За моето дете обаче аз ще съм уникална, защото то не е виждало баба си на младини, а той самият със сигурност няма да носи само сините очи на баща си…