ГЕОПОЛИТИКАТА НА СПИРТА
в европа алкохолните граници са по-отчетливи от националните "европа отново е разделена!" за всеки, незапознат с днешното политическо развитие на ЕС, това би прозвучало абсурдно. и щеше да приведе десетки примери срещу подобно твърдение, да извади от десет кладенеца вода, за да докаже, колко несъстоятелно е то. и въпреки това, съществува една част от обществените отношения, където европейците никога не се били единни, а самото европейско политическо и икономическо пространство - непрекъснато разделено Европа днес не е разделена по оста "изток - запад", а още по-малко - "север - юг". Но днес Европа е разделена на четири зони. Това са:
  • зоната на Виното;
  • зоната на Бирата;
  • зоната на Твърдия алкохол, която от своя страна се разделя на две - зоната на Водката и зоната на Ракията.
Около тези големи зони са се формирали самобитни алкохолни анклави, в които употребата на специфичен вид алкохол е създавала у местното население, чувството за независимост от доминиращата алкохолна традиция - бирената или винената. Това са анклавът Уиски (разпрострял се основно в Шотландия и отчасти Ирландия), малките анклави Джин (формирани в някои други части на Обединеното краство), анклавът Мастика (включващ в себе си територии от Гърция и Турция) и почти заличеният анклав Абсент (включващ в себе си самобитни културни територии от Франция и Испания). Това чувство за независимост във вековете се е изразявало в поредица от политически и социални размирици, които са формирали традиционни противоречия между мнозинствата, повлияни от доминиращата алкохолна традиция, и малцинствата, пристрастени към специфичното за високоградусовите анклави питие. По някакъв парадоксален начин тези зони не съвпадат напълно с другите културни европейски пространства - етнически и религиозни. Вярно е, ще рекат географите, но производството на един или друг вид алкохол е свързано с климатичните особености на различните европейски територии. Обаче, май, не е само това. Защото производството няма нищо общо със степента на спиртна (зло)употреба в една или друга част на Европа. Макар, че тук, по нашите географски ширини, се шири митът, че ние много носим на пиене, той обикновено се произвежда от хора, които рядко контактуват с чужденци. А още по-малко - с чужденци, за които пиенето е повече от национален спорт. Единственото преклонение, което българите изпитват и когато признават, че са назад в класацията, е преклонението пред руския маниер на пиене. Знаете го всички - онова ужасно, драматично състезание на наздравици и тостове за какво ли не, които мерят не толкова качеството на изпитото, колкото неговото количество. За да прикрият този съществен недостатък на начина на поемане на твърд алкохол, руснаците измислят или заимстват тостове за какво ли не. Но това не означава в никакъв случай, че те могат да служат за пример в прекрасния иначе ритуал на пиенето. Българите, в сравнение с народите и обществата, към които са се насочили, поемат годишно много по-малко вино и твърд алкохол. Това е официална статистика на ЕС. Зад нея стоят милиарди евро данъци, акцизи, вносни такси, с които се облага алкохолният елексир. Разбира се, тази статистика няма инструмент, с който да премери тоновете вино и ракия, произведени от българите в домашни условия. Защото в Европа някой наистина може да си представи, че определено домакинство може да си направи малко вино, колкото да се фука на приятелите си с качеството на дворната си асма. Но за сметка на това, никой не си и представя процеса, странно наречен "печене на ракия". На европейскиястатистик е трудно да се обясни дълбокият смисъл на думи като "джибри", "паток", "първак", "кръщаване" или "менте", както и денонощното клечене сред тежките пари на опушения селски казан, дало началото на толкова битови драми или радости. Европейците наистина официално употребяват и декларират големи количества алкохол, който поглъщат годишно. Но дали нашенската статистика успява да "хване" колко пиене се произвежда през есента в България, извън заводите и цеховете? Май не може. Тук, на тези балкански ширини, където казанът за ракия е престижна част от вещите, които би трябвало да притежава всяко добро семейство, трудно държавата може да стигне до количествата пиене, които потребяват нейните граждани. А и май не ґ трябва, защото, докато прави изчисленията, току виж дошло време за следващата реколка и казани. Другата голяма разлика, която отличава българите като самобитни питиепроизводители от техните западни колеги, е отношението към съставките на алкохола, който те произвеждат. Българинът твърди, че може да направи ракия от всичко. Един свадлив и жилав старик веднъж ми рече, че може да я "произведе" - честна дума, това бе използваният от него глагол - и от екскременти - разбира се, той не използва тази дума, а една далеч по-известна и рутинно употребявана. Стига да имало захар, добави бързо. А на въпроса ми дали го е правил, той каза, че не е, защото нямало после кой да я пие. Така или иначе, за съставките на ракията българите използват всичко - от стандартните сливи, грозде, ябълки и т. н., та да се стигне до по-нестандартните стари компоти, домати и всякакви ядивни полски зеленчуци. Сравнен със строгите пропорции, които се изискват за производството на уиски, например, рецептурникът за производство на ракия изглежда неизмеримо богат. На тези географски ширини никой не се интересува колко точно джибри ще се използва, колко точно градуса трябва да бъде това, което ще изтече от казана, дали трябва да се използват специални билки или специална вода. Не, такова нещо не хрумва на никой производител на шльоковица. Важното е да е висок градусът - да става и за пиене, и за триене, сиреч - лечение. Затова не е учудващо защо чужденците толкова рядко харесват точно ракията ни и предпочитат да пият тук, а и в собствените си страни, българско вино. За него, обаче, ние нямаме съществен принос. Защото тези, които най-напред са го правели - траките, не можем да наречем българи. А е и знайно, че един български цар е изкоренил лозята като източник на злини за поданиците си. Друг пък отпивал благословеното от боговете питие от черепа на своя мъртъв враг, вероятно наслаждавайки се не само на вкуса на виното. Винарската традиция у нас със сигурност не е толкова дълга, колкото на други места в Европа. А и рецептите не са съвсем оригинални. Иначе защо трябва да си купуваме днес вино, произведено по френска технология, отлежало в австралийски бъчви и направено по калифорнийска рецепта? И да ни се обяснява, че производителят е взел най-доброто от целия свят, за да напарави "още по-добро". Така че прекрасно ще е, ако не виното, а ракията се превърне в бъдеще за нашата автентична алкохолна физиономия пред света. Защото иначе там няма да учудим никого.

Вашият коментар